Това е историята на Лидия и Димитър Къркеланови – брат и сестра. Художници. Родени в Стамболийски, на Марица.

Кога за пръв път почувствахте необходимост да се занимавате с изкуство?

Той: Ние с моята сестра сме имали голям късмет, че познавахме един художник. Той даде искрицата в мен да си помисля, че човек може да се занимава и с това, защото ако не срещнеш художник, как ще знаеш, че има и такива хора. Това беше моя шанс.

Тя: Не мога да кажа точно кога. Някак от само себе си. Имах шанс от родители счетоводители да разполагам винаги с бяла хартия и много моливи. И от както се помня от малка просто си рисувах… А после вече, в по-съзнателна възраст, благодарение на Стоян Шуманов, който беше семеен приятел, сме започнали вече да се занимаваме по-сериозно с рисуване.

Други творци в рода по пряка линия няма. Те са първите издънки от Къркеланови, които започват да се занимават с изкуство.

Къде завършихте професионалното си образование?

Той: Аз учих в художествената гимназия в Пловдив и после в художествената академия в София – специалност керамика.  Никога не съм имал това притеснение аз какъв искам да стана. За мен е било ясно – моят път е там.

Тя: Художествена гимназия в София и след това художествена академия – специалност сценография.

Как избрахте мястото, където да практикувате професията си?

Той: Аз се разкъсвам между две места. Преподавател съм в училището за сценични кадри в Пловдив, а цялата си творческа енергия влагам в ателието си вкъщи. Там е истинският ми живот, истинското ми съществуване. Това е мястото, където истински можеш да се реализираш и това, което правиш, е смислено.

Тя: Аз може би не съм имала избор. Бях от последния випуск, който го хвана разпределението и отидох в търновския музикално-драматичен театър с идеята да изкарам три години разпределение и да си дойда в нашия край. Но там се омъжих, там се родиха децата и вече 35 години съм сценограф на музикално-драматичния театър в Търново. Освен със сценография покрай него се занимавам и с керамика почти 30 години. Както казват: който е пипнал глина, няма отърване.

Нещата при нас се преплетоха някак си и стана така, че аз се занимавам със сценография и керамика, а той с керамика и сценография.

Кои са последните три мащабни проекта, в които сте участвали?

Тя: В село Габровци всяка година правим симпозиуми „ИЗКУСТВО – ПРИРОДА“  със сериозно международно участие.

С Арт група „Дупини“  сме част от  мащабния европейски ленд арт проект „Глобални номади“.

Той: С учениците имаме участие в много проекти, но те са на ниво училище. Големият ми проект е това, което правя постоянно – заниманието ми с керамика.

С какво ви привлече Ленд Арт?

Той: Керамиката е един вид ленд арт. Ние взаимодействаме по някакъв начин със земята и с природата в най-чистия ú вид. Ти взимаш калта, нежива материя, и от нея правиш дух, нещо, което носи енергия и настроение.

Тя: Аз живея в Габровци. Там просто си в природата и всичко, което направиш извън къщата, вече е ленд арт. Ленд арт нещата, които се правят са някъде сред природата и за да имат публика, те се фотографират и така се популяризират чрез фотографията..  Един добър фотограф, отивайки сред природата, без намесата на човека би могъл да направи художествено произведение. А ние леко донагаждаме нещата, за да се получи ленд арт.

И понеже вашата история е част от нашите Маришки истории, присъства ли реката по някакъв начин в творчеството ви?

Тя: Не бих казала, че реката присъства пряко в творчеството ми, но подсъзнателно, когато си роден покрай река има едно постоянно усещане за движение и все си напът. Мисля си колко много хора не са родени покрай река и те нямат шанс за нещото, което идва отнякъде, минава покрай теб и заминава.

Той: У мен са се запечатали едни слънчеви лета с много вода, със слънце и зеленина. И чак преди години осъзнах, че тази рака не е само наша. Тя минава и през Одрин и през много други градове. Всеки си я има за себе си, но тя е на всички. Всъщност, тя е ничия…

Посланието ви, което искате да отправите към хората с вашето изкуство?

Тя: Аз няма послание. За мен това е моят живот, това е част от мен. За мен изкуството е игра. Аз се забавлявам с това, което правя, доставя ми удоволствие и радости. Аз го правя, защото не мога да не го правя.

Той: Изкуството трябва да вълнува по някакъв начин. По някакъв начин трябва да въздейства на хората. Трябва да има и зрители. И това е голямата игра – ти правиш нещо, но как ще го прочете зрителят?  Той го чете от своята гледна точка.

И накрая за децата ви. Тръгнаха ли по вашия път?

Тя: Моите деца и двете тръгнаха по моя път. Никога не са имали дилемата дали да се занимават с това или с нещо друго. Когато израстваш в семейството на художник и в театъра – с какво друго да се занимаваш?… Радостта от правенето на изкуство не може да се сравни с удоволствието и удовлетвореността от никоя друга работа. Така си мисля…

Той: Винаги съм съзнавал колко труден е животът на художника. Никога не съм подтиквал децата си да се занимават с изкуство, дори съм бил малко спирачка. Но едното ми дете се занимава с архитектура, което си е вид изкуство, а другото се занимава с точни науки, но в същото време обича да снима. Така че, въпреки моето съпротивление, те си намират път към изкуството.

Маришки истории – проект „Реката“

ПРОЕКТЪТ Е ЧАСТ ОТ ПРОГРАМАТА НА ПЛОВДИВ – ЕВРОПЕЙСКА  СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА 2019